ЛОШОТО Е, ЧЕ МИ НАМАЛЯВАТ НАБОРИТЕ

Дядо Деян Матеин (Нана) за Бистишката четворка и за още други неща

Баба Цана и дядо Деян Ма­теин живеят в с. Бистрица на улица “Бистришка четворка”. Добре подредената и чиста стая, в която живеят, с нищо не показва, че тук изкарват дните си старци. Над леглото се е изкиприла пол­уразголена красавица от плакатите, които най-често виждаме зад гърбовете на шофьорорите от градския транспорт. Хладилник, електрическа готварска печка, две електри­чески отоплителни печки. На вратата е окачена голяма тамбура.

Свежа памет и бърз, весел говор, примесен начесто с нецензурни изрази, които по понятни причини съм изпус­нал в неподправения иначе разказ…

Роден съм през деветсто­тин и първата година, на 15 декември. Баща ми Стефан Матеин беше грамотен чо­век, църковен певец, по едно време касиер на Църковното настоятелство. Освен със земеделие се занимаваше с правене на коли. Още не­връстен му помагах в коларството. Произведените от не­го коли продавахме в цело Софийско – Казичене, Кривина, Орландовци и къде ли не.

Завършил съм четвърто отделение. То беха войни, тежко време, в селото немаше прогимназии, па и да си кажем правото, не ми се уче­ше много-много.

Как съм се учил да сви­ря.

Не помня, сметам, че така съм си се родил. Мога да свиря на тамбура, на флигорна и на какво ли не. Друго време беше тогава, не мога да го обясня. Ако ти кажа, че имаше над сто души музи­канти, сметай го, че съм на­малил, а не преувеличил. Са­мо в нашата махала нямаше къща без свирджия. Всичко свиреше и пееше. Не можеш да срещнеш човек по пътя, било с добитък, било пеш да не си свирука. Започваше се жътва, прекръстват се, преди да започнат, и пеят, на обед песен, на икиндия, на заход слънце все песен. Сега това го нема. Всеки се свил, пуфти, даже добра среща не ти казва. Абе не сме вече бугаре, а некакви арнауте, темеруте. И тебе те гледам, много-много не си отвараш уста­та за добър ден.

Тука пред баба Цана си признавам, она не ми се сърди, бех любовчия от малък. Залюбих една мома, друга, трета, ама късмето ми бил у Цана. Она е от Панча­рево и две години е по-млада от мене. Кога да се земем, требеше да й принадим две годин, оти не й достигаха за венчило. Оттогава вече близо 75 годин се водим в един ярем. Е, я по некога удрях на жегло, ама она е кротка и ме търпеше. Тринаесе деца ми е родила, от които осем са живи и здрави. А как сме ги гледали, като всички тога­вашни млади хора. Задене едното она, другото я, третото води четвъртото и айде на нивата. Един път отиваме на нивата с каруцата. Докато да разпрегнем, пустите коне се подплашиха и право из дерето с  каруцата с децата. Късмет са имали и те, и ния – беха се изтърсили в една яма и колелата са минали над тех, а не през тех.

Свиренето, веселбата си ни е у кръвта. Баща ми беше музикант, двамата ми чичов­ци също. Дедо ми Коле сви­реше на гайда. Най-добрио гайдар беше у селото. Друг гайдар прочут беше дедо Гьоше Пашалийски. Същио дедо Гьоше го цанили да е гайдар на некакво тържество у Военнио клуб. По едно вре­ме у салоно влиза царо, мис­лим, че е цар Фердинанд, бащата на цар Борис. Всички стават прави, а дедо Гьоше, както си бил с надута гайда, започва “Шуми Марица”, офицерите барабар с царо и коконите се изпъват. Свири дедо Гьоше и не мисли да спира, докато един офицерин с маршова стъпка стига до него и му зашива една по врато та му паднала капата. После, когато си правехме майтап с него, он най-сериоз­но ни отговаряше: “Абе, нова ми беше капата, та се наве­дох да си я взема, иначе цела вечер бих свирил “Шуми Ма­рица”.

Да си дойдем на думата, как сме направили Четворка­та. Така свирехме по сватби, по седейки, по кръщенета. Хората ни харесваха. По ед­но време си купихме духови инструменти – кларнет, флигорна, бас, акордеон. Една година, не мога точно да си спомня коя, аз, Йордан Белкин, Ангел Кривински и Ваце Пашалийски, син на дедо Гьоше, решихме да ходим да свирим в София. Арно, ама в полицейския участък не ни дадоха разрешително. Некой от нас рече, шо да не коледаруваме в Пловдив. Много-много не му мислихме и хай­де на гарата. Бехме се малко почерпили и още на гара София започнахме да свирим, насъбра се народ, некои за­почнаха да играят. И така по целио път, на всека гара. Да­же на гара Чамшидиново влака тръгна, като щеше да ни остави заедно с началник-влака. В Пловдив попаднах­ме на артиста Георги Попе­то, Георги Попов, доскоро беше жив. Попето много ни айдисваше на акъло. Водеше ни по ресторанти и локали. Един път ни вика: “Можете ли да пеете?”. Без подкана Йордан започна “Търне, мо­ме, Търне”, я по него. После оставихме Ангел с гайдата да свири, а ние, останалите трима, се хванахме за кола­ните и – “Дръж се, земльо, шоп те гази”. Та Попето ни даде акъл да образуваме трупа “Бистришката четворка”.

За първи път свирихме пред Радио София през 1936 година. Тогава лично ни изкара пред микрофоно директоро на Радиото Сирак Скитник. Оттогава се започна нашата слава. Обиколих­ме цела Европа. Само в Гер­мания сме свирили седем пъти. Башка Румъния, Фран­ция, Чехия, Австрия, Италия. В Ривиерата, как съм прека­рал, не е за разправяне. Ех младост, младост. Остарех и спомените ми остават, но не съжалявам. Та за Германия – свирих с тамбурата през 1937 г. на фестивала в Хамбург. Свирил съм и в градо на цветята, да, сетих се, казваше се Щутгарт.

Та когато за първи път ни видя и чу Сирак Скитник, Бог да го прости, учен човек, голем човек беше, но наш, народен човек… Та Сирак Скитник ни каза: “Момчета вие сте истински таланти. Трябва да ви свържа с хора, които да ви помогнат”. Тогава се свързахме с Борис Цонев, учител в Първа девическа гимназия и ръководител на трупата “Българска китка”. Заедно с тази трупа имахме представления в различни градове и села на България.

По онова време възникна­ха и други народни групи, а някои, които се прочуха по-късно, чиракуваха при нас. Цвятко Благоев три години свири с нас, преди да си създаде своята група. По-късно се появи Иван Кавалджиев, който започна да модернизира народната музика.

По време на Олимпиадата през 936 година в Бер­лин от Четворката замина само Йордан Белкин с гус­лата и с него циганино Кар­ло с флигорна и акордеон. Голем музикант беше Кар­ло.

Различни смешни исто­рии имаме: Както си сви­рим пред микрофоно на жи­во, и на гуслата се скъса една корда и Йордан, без да се усети изтърси: “Ту д’еба маа му, скина ми се нишка­та!”

По едно време бехме на щат в “Труд и радост”, така се казваше една организа­ция за веселение на работ­ниците по време на екскур­зии. По-късно, след война­та, бех на щат в Театъра на селото.

С Филип Кутев се запоз­нах след войната. Дойде у нас. Тогава знаеш каква бе­ше къщата ми – две одаи и у къщи, демек кухнята с огнището и веригата с ператнио котел. Семейството ми големо, с много дребни деца и покрай тех още 50-60 души, които пеят, играят, свирят, за да ги запише Фи­лип Кутев. Некои хора пол­удяват от много калабалък, а на мене ми е драго от много хора, от веселбата.

Така беше. Не съм бил богат, недоимък е имало, ядове съм си имал, но оби­чам музиката, обичам ве­селбата. Това, с което съм очувал челяд, съм се пре­хранвал, са двете ми ръце. От гледане схващам всичко. Всичко мога да работя. Ко­лар съм бил. Дюлгерин, тухлар. И децата ми, какво­то пипнат, го правят май­сторски.

Ти, както ни гледаш с баба Цана, така ни пиши. Она, бабата, е малко нефелита, ама че и мине. Слушаме се. Я от време на време преска­чам до магазините, до кръчмата, да се видим с акрани, с набори, да му ударим по една ракия и, да не чуе бабата, да оплакнем очите.

Лошото е, че все ми на­маляват наборлиите. Но здраве да е. Седнем си ве­чер, като ми омръзне телевизоро, грабнем тамбурата и си свирим. Записвам си песните, които съм слушал некога на младини е в тоя дебелия тефтер. Измислям си и мои песни, пиша сти­хотворения за рождените дни на синовете и щерките, на внуците и правнуците и за секакви други работи.

Не е едно и две, но ги оставям за друг път.