У село секи ден е сбор

“Ние сакаме да свириме по радиото”, или как се роди “бистришката четворка”. Най-много кръчми на глава от населението. В “Бюро Лъжа” че те бият с хлопатара по тиквата.

ГЕОРГИ МИШКОВ

Едно време, преди войната и след нея, в селото имаше може би най-много кръчми на глава от населението. (Между другото, сега като че ли е на път да се възстанови тази слава.) Някои казват, че тогава кръчмите са били над тридесет. От тога­вашните кръчмари, въпреки народната ми­тология, не познавам нито един забогатял. Не говоря за стария чорбаджия Йордан Бакалски и неговия син Христо, които по това време не кръчмаруваха, а даваха под наем сградите, които бяха на мегдана. Бих нарекъл по-голямата част от тези кръчма­ри “идеалисти”. Само заради идеята да се видят зад тезгях, отрупан с пиене, те зала­гаха стока и имот, за да кръчмаруват един сезон. Те фалираха бързо, за да открият място на други енстусиасти на това арти­стично поприще. Въпреки официално изпи­саните на табелите наименования на кръчмите, местните присмехулници им лепваха имена, някои от които са се запа­зили и досега. Едно от тях е “Лит Мара”, тоест преведено “Ден до пладне” или “Има го – няма го”. Нашенци казват на на­секомото “калинка” – “литмара”, защото не се задържа на едно място. Имаше една кръчма в центъра на селото. Нейният съдържател бай Тако, вече възра­стен човек, обичаше интересния разговор с хората, които могат с половин дума да разберат какво искаш да им кажеш. Поме­щението на кръчмата не беше обширно, но подредено така: в центъра имаше кръгла маса за около десетина души. Отдолу на масата е закачен голям звънец-хлопатар. Не си спомням официалното наименова­ние на кръчмата, но всички я знаеха като “Бюро Лъжа”. Приказките около тази маса трябваше да бъдат интересни и да са веро­ятни. Всяко прекаляване привеждаше в действие хлопатара и зачервеният фантазь­ор изскачаше из вратата.

Ако влезеше в тази кръчма случаен кли­ент и бързаше, то бай Тако го отправяше към своите конкуренти в занаята. “Виж какво бе, момче, сега съм зает, не мога да ти точа от бъчвата вино. Я бегай отсреща у Миал, он е млад, пъргав, нему му треб­ват клиенти, а и виното му е убаво, дока­ра го от Церово преди седмица.” Миал, това е известният бай Мишо, по-късно дълги години много акуратен келнер в ре­сторантите на Съюза на журналистите и на кинаджиите.

Та ако някога този бай Тако се увлечеше и видеше, че някоя ръка се протяга към звънеца, веднага изкарваше един и същ ар­гумент: “Ей, верно е! Верно бе! Ако не вервате, питайте Ташо, Бог да го прости!”

Разправял един път как с дружина коси­ли една негова ливада, как попаднали на пъдпъдъци, как тия пъдпъдъци ги отвели до един нишан на имане, как отбелязали този нишан и т.н. И всичко това им отне­ло много време. “Остана – казва той – елна ножичка место (т.е. една ивица). Рекох – момчета я да не оставяме за утре, нека го докосим. И почнахме да въртим косите. Кога свършихме, беше се стемнило, месе­чината изгреяла. Тръгнахме пребити от умора да се връщаме. Кога се наднесохме над селото, що да видим, запалили купенете.  Бре, сега я вапцах, що направих я?” Той забравил, че коситбата е през юли, а купените се палят на Сирни и Месни заговезни, т.е. към края на февруари или нача­лото на март. Този път и “Ташко, Бог да го прости” не го спасил и трябвало да из­скочи под звуците на хлопатара насред се­лото на мегдана, за смях и удоволствие на сеирджиите.

Все по това време познавах един старец, дедо Стоян Пешов Карчин. Среден на ръст, набит. Впрягаше биволи и като тях ходеше бавно и приказваше в същия такт сериозно, е едвам забележима усмивчица. Късно вечерта, след оран, умореният до­битък едвам се клатеше по пътя, орачите са зад последната кола и слушат някоя от лакърдиите на дедо Стоян. За по-голяма убедителност той от време на време вметваше любимия си израз “Нема да верваш.”

“Нема да верваш – казва той, имахме ко­била, стройна, със загладен косъм, раванлия. Кобила за чуло и приказ. Започна Турската война (1912 г.), после власите стигнаа до Враждебна. Не се мина година или две – айде и у Европейската война се намешахме. Свърши войната, болшевиците бегаа от Владая през Витоша у селото. Та, нема да верваш, кобилата я леквизираа преди Турската война. Минаа се сума ти години, а кобилата я нема и нема, а я не мога да я прежалим. Една вечер се връщам от оранье, таман съм запалил видалето, за да вечераме, и ми се причу не­що познато. Нещо пръхти, чуе се звънец. Рипнах и погледнах през една звирка на джамо, и що да видим – нема да верваш, ама те, честен кръст, верно е! – пред пор­тата кобилата и зад нея дванаесе конье, като на кавалерийски парад пред Първи конен полк. Абе, она пущината, се ждребила сека година и си ги доведе у нас. Ама не ги взех, върнах ги на полко отдека са се ждребили, само си оставих коби­лата за вършитба.”

Друга негова сказка. “Орем – вика – на Ясиковица. Дойде време за пладне. Апнах надве-натри и легнах зад една търница да починем. Още не затворил очите, и ми се чува некаде отдалече нещо като тупан: “Дум-дум-дум”. Рипнах, озърнах се, повъртех се, нема нищо наоколо. Па легнах и пак същото: “Дум-дум-дум.” Бре майкья му стара, какво е това чудо, жива душа нема наоколо. Нема да поверваш, пак лег­нах и пак това: “Дум-дум-дум. Тува е Ра­дио Лондон. Знам, че нема да поверваш, но така беше.”

И още една лакърдия. Пак дедо Стоян е на оранье, пак е пладне, пак е зад една търница. “И докато съм спал – казва, отка­чил се часовнико от джепчето на елека. Това е турски сребърен часовник с капаци. Търколил се некъде. Бре преобърнах всич­ко около търницата, разрових къртичините – нема го и го нема часовнико. Нема да поверваш, ама си рекох, майната му на часовнико, я не съм сиромах от малко. Зарезах го, довърших си ораньето и си оти­дох. На другата година съм пак на тая нива, да видим кога требе да тражим жътваре за житото Га се заслушах, нешо от тревата “цък-цък-цък”. Поразрових бурено и гледам, ама нема да поверваш, саатнико си работи и ми показва точно вре­ме дванаесе. Погледна нагоре към слънце­то и оно точно пладне.”

Имаше един дедо Алексо. Живееше в горния край на се­лото. Седи си той на пейката пред портата. Към икиндия е, кога се завръщат туристите от “Алеко”. Хем си почива човекът, хем да изплакне очи в нещо по-така гражданско, да види млади голотии. Случило се така, че един турист получил разстройство и припряно се обръща: “Дядо, мо­же ли да използвам клозета, така де, нужника? “ “Може, бе момче, как да не може, нали знаеш, човещината по нужда се познава. Е, бегай по пътиката, накрайо на дворо, че го видиш, а и оно че ти лъхне.” Бега сиромах и ед­вам се оправил с панталоните, и какво да види – неколко дъски, небрежно сковани, служили за параван и два камъ­ка, върху които да се стъпи. Нейсе, свършил, това, за кое­то отишъл, и се връща възмутен, запушил носа си с два пръста. “Хей, вие, шопите, сте дървени глави, некултурни. Не можа ли поне на този клозет да закачиш една врата?” На което бай Алеко отговаря невъзмутимо: “Я го имам от дваесе и повече години тоя нужник и нищо не ми е из­чезнало оттам.”         

През 1954 г. бях писар на вършачката и тогава същият дедо Алексо ми е разправял: “На младини бех мераклия. То, ако става дума за мераци, те и сега не са минали, ако че едвам дишам, но както и да е. Имаше една невеста, се­га вече и она е баба. Нема да ти казвам името й. Беше гиздосия. Въртеше очите на сички страни, кърши стан. Срещна ли я, все я уговарям, а она “немой така, бай Алек­со!” Бе я че ти баем, стига да ми паднеш и се заканвам, а она се кикоти. И един път така се случи, бех сам на синоро и она се задава къде мене. Рекох си, сега те спипах. Започ­нах да я кандардисвам, а она се озърта и вика, ако се съгла­ся, ти какво си лапацало, че се похвалиш. След много кандърми стигнахме до съгласие. Добре, ама като не си бех пре­ценил възможностите, закъсах го като Марко на Косово по­ле. Бре, въртех се и така и онака и не може. Всичко това най-накрая омръзна на невестата и она с все сила ме ритна и я се изтърколих по слого. Засрамен, вдигам си чеширете (беневреците), стегам пролапците, изтупвам ги с капата и се молим вече я: “Сега невесто, жива да си, ти да не пророниш никаде дума за мойо резил.”

Този дедо Алексо е комшия на писателя Д.Т. Докато писателят бил в София, кокошките Алексови прехвръкнали през дувара и направили поразии в добре поддържа­ния двор. Връща се вечерта Д.Т. и вдига тупурдия. А бе Алексо, такъв-онакъв, ка можа да допуснеш такава свин­щина и много още приказки. От другата страна на дувара стои дедо Алексо и си мълчи. Най-после барутът на Д.Т. свършил и той замлъкнал, и тогава като на тупан пръчка­та се обадил стопанииинът на кокошките “Ех, Митре, Митре! Я те мислех за разумен човек, книги пишеш, досе­га с тебе крива приказка не сме си издумали, а ти сега за некакви кокошки и за един насран двор сакаш мерабе да правим. Е, и какво постигнахме. Сега ти нема да можеш да заспиш, защото си се скарал с мене и я нема да спим, оти се чуствуам виновен пред тебе. Ако си беше пре­мълчал, до утре заран и на тебе щеше да ти мине и я щех да измислим повод да ти се извиним.”

Засмял се тогава Д.Т. и се възстановило статуквото в отношенията между двамата акрани – единият известен на цяла България и далече зад нейните граници, а други­ят – на цела Бистрица, което също не е малко.

Заженил Янко син. Сиромах човек, а рода голема – от Бояна до Плана, нема как да не ги покани човек. Опъна­ли трапези в двора, а на трапезите само туршия за мезе и едно шише с лескова запушалка, пробита в средата с губерка. С такова шише с ракия можеш да направиш цяла сватба и да ти остане ракия и за кръщенето на първата рожба. Седят хората, замезват, приказват си. Рода голема, не се виждали с години. Минава пладне, те ти икиндия, а не се принася нищо на трапезата. Започали хората да сви­ват бохчите и да се приготвят за път. Тогава се появява свекървата да увещава гостите: “Полекате госкье, почекайте. Наш Янко, кье се управи.” А как да се оправи наш Янко, когато всичко е свършило. Грабва бъклицата наш Янко и се провиква на гайдаря: “Хоро, свири на хоро! Хайде, свате, на хорото! Фанете се всички госкье на хоро­то!” От тогава, а то е било някога отдавна, но приказката “Полека те госкье, наш Янко кье се оправи” и сега се употребява в подобни ситуации.

Край