КАК ПОП ДРАГАН МЕ НАПРАВИ ПСАЛТ И … СЧЕТОВОДИТЕЛ

Георги Мишков

Бях станал близо осем го­дини и трябваше да започна училище, а едвам можех да броя до 5. Родителите ми, макар и обикновени селяни, като всички родители са се измъчвали с моята невъзприемчивост на математически­те правила за възрастта ми, още повече че съм първото им дете, и то мъжкар. Из­глежда, че дълго са обсъжда­ли какво да ме правят, защо­то когато трябваше да ме запишат в първо отделение, и мама, и татко ме хванаха за ръчичка и ме заведоха при учителката Райна Димитро­ва. Дали са ми го казвали след това, или съм го запом­нил оттогава, не мога да ка­жа, но те са се примолили на учителката да ме вземе в нейното отделение. Казаха й: “Вземи го Райне! Ти си до­бра, а оно ни е плахо и залуавичко. Разхвърляно е. Не може да смета. Иначе, като разправяме приказници, ги запомня.”

Успокои учителката роди­телите ми и заедно си зами­нахме за вкъщи. Мама сгрея в ператния котел вода. Изми­ха ми главата хубаво. После с ножиците, с които стрижеха овците, ми остригаха гла­вата и на другия ден, преме­нен с нови дрешки и гумени цървули на бос крак, с голя­ма китка от гергини съм в училището, и то при най-до­брата учителка.

И не от сантиментална но­сталгия го казвам. През жи­вота си не съм срещал по-добър учител от нашата учи­телка Райна Йорданова Ди­митрова. Гледам снимката, която ни е направена в края на първата година, и виждам, че тя наистина е била много красива. Тя собствени деца нямаше, но цялата й обич беше отдадена на нас, 35-36 селски деца. И досега е недосегаемо за мен как е можела тази млада, красива, нежна жена да отдаде цялата си обич на тези селски деца, често пъти неизмити, несресани, невинаги възпитани, сополиви. Не стига това, че ни учи, но тя се грижеше за опрятността на всички. На всички момичета купи панделчици. За големи празници ще нареди на съпруга си Йор­дан Димитров да отиде в София и да купи бял хляб. О, щастие! Вкусването за първи път на симид и досега ми е едно от най-големите прежи­вявания.

А строга беше нашата учителка. При нея ненаказа­на простъпка нямаше. Спом­ням си, че някъде към среда­та на първия срок на първо отделение даде поръчка да й се направят показалки. В от­делението имаше репетент с четири години по-голям от нас. Естествено, неговите по­казалки се оказаха най-май­сторски направени. Похвали го учителката. Но след мал­ко трябваше да представиме домашните си работи. Май­сторът на пръчките, както трябваше и да се очаква, не беше направил домашното си и неговите длани трябва­ше да изпитат първи май­сторлъка му.

Този случай веднага би предизвикал асоциативното възмущение срещу този средновековен педагогиче­ски похват. Мисля, че това не е така, защото зависи как и кога и по какъв начин е извършено наказанието.

Освен роден педагог наша­та учителка беше музикална. Тя организира църковен хор, в които бяхме включени ос­вен нашето отделение и уче­ниците от предишния й ви­пуск. Тя не можеше да търпи фалшивото пеене, а аз и то­гава, й сега не мога да пея в хор и да марширувам в строй. В хор моят глас се отделя неприятно от други­те, а в строя или настъпвам този пред мен, или пък мен ме настъпват. И при двата случая съм изкарвал заслу­жено наказанията си, но и страшно много съм се сму­щавал.

И така се случи, че един път на литургия, когато мо­же би пеехме “Достойно ест”, заблеял се някъде, наруших хармонията и учителката ми каза да сляза в сало­на на църквата. Обиден от това, а и очите ми са пикли-ви, слязох от балкона със сълзи, набраздили лицето ми. Тогава ме видя дядо поп Драгомир. Сигурно съм му направил впечатление с не­що, че ми каза да вляза в олтара. В олтара трябваше да разпалвам кадилница може би, да му подавам някои не­обходими за службата вещи. Та там на една масичка ви­дях дебела подвързана книга и се нахвърлих лакомо да я чета. Това бяха житията на светии. Много интересна книга е за едно 11-12-годишно дете. Тези жития са като приказките. Виждайки ме, че не мога да откъсна очи от книгата, дядо поп ме накара да му прочета нещо. Аз кол­кото съм непохватен в пеене­то, мога още от малък без­грешно да чета за пръв път видян текст. Прочетох аз едно-две жития и една неделя отец Драгомир ми каза, че следващата неделя ще че­та Апостола, вместо дядо Ангелко, стария псалт.

И така дойде тази неделя, аз съм още отрано в църква­та. По природа съм стесни­телен, но пък и славата ме блазни. Наближава кулмина­цията на литургията – прочи­тането на Апостола и Еван­гелието. Апостолът се чете от псалт, а евангелието от свещеника.

Разтреперан от вълнение и притеснение, отивам на аналоя, вземам подвързания с кожа Апостол, изправям се срещу олтара и когато дядо поп излиза пред царските двери и приканва черкуващите се да внимават, аз с тънко­то си гласче речитативно прочитам “Прокимен глас еди-кой си, ще се чете, при­мерно казано, из посланието на апостол Павел до Коринтяните и след това тържест­веното обръщение “Братя и т.н., и т.н.” Ни жив, ни ум­рял, довършвам тази страни­ца и отивам да оставя книга­та на аналоя. А там стои баба Църна, сестра на баба ми Божана. Тя трие е опакото на ръката си сълзите, целуна ме и ми каза: “От нашата рода не сме имали поп. Те ти ще станеш.” После бръкна в джоба на сукмана си и изва­ди 50 стотинки да ми даде да си купя за тях бонбонки.

Тук искам да кажа няколко думи за отец Драгомир Ян­ков Котев. Той е връстник на моите родители. Жив и здрав е още и му желая още много и много години да е стози бодър дух и неизменно­то чувство за хумор и добро отношение към енориашите си. Дядо поп е всестранноразвита личност – той е художник-иконописец, дърворезбар, местен историк, сче­товодител. С неговия талант на художник и организатор са укрепени и изографисани двете манастирчета (напос­ледък и изложба нареди в столицата). Въздигнато е параклисче в гробищата, за да могат хората и при този тъжен ритуал и при студ, и при пек да има къде да извъ­ршат необходимите треби.

Като 19-годишен младеж станах касиер на всестранна­та кооперация “Сеяч” в село­то. В този труден и опасен занаят, какъвто е счетоводст­вото, първият ми учител е пак поп Драго.

Истински пастир, с много чувство за смешното и тра­гичното в човешкия живот, дядо поп е винаги близо до хората, но е преграда за пошлото. Присъствувал съм на погребения на близки хора в съседните села, където държанието на свещениците е възмутително. Те стават за посмешище с тяхната невъз­държаност даже и при такъв момент. Дядо поп Драго това никога не ще го допусне. А същевременно не е аскет.

Дали е вярно или не – раз­правят се някои анекдоти за него. Единият от тях е, че няколко приятели, след като се подпили в кръчмата, под­хванали вечния философски проблем – има или няма Бог. Спорът се затегнал и трябвало арбитър. Решават, единственият авторитетенсъдия по въпроса е дядо поп. Веднага двама души се от­правят към къщата на свеще­ника, а това е някъде към 11 часа вечерта. Чукат на портите. Показва се дядо поп. Диспутантите макар и пияни, са  учтиви до немай-къде. “Извинявай, дедо попе, хванали сме се на бас и дойдохме ти да отсъдиш – има ли Бог, или няма?” Дядо поп, отначало ядосан, а по-сетне и развеселен от този случай, им отговаря усмихнат така: “Досега бях уверен, че има Бог, но сега, след като виж­дам, че ви търпи, се съмня­вам малко.”

Страх ме е да не измис­лям, но ми се струва, че когато работехме заедно в кооперативната канцелария, е разправял един подобен случай. Дежурят на телефо­на двама души. Естествено щом са двама души да дежу­рят, те трябва да използват времето ползотворно, т.е. пийвали си червено вино и си замезвали. И при такива ра­боти, дяволът си няма рабо­та и ги подкокоросва да си правят майтап с хората. То­гава дядо поп имал телефон и те решават да му се обадят в късна доба. “Така и така, дедо попе, извинявай, но ни интересува, сега като спиш, къде си слагаш брадата, под юргана или над юргана.” Благословил ги дядо поп през стиснати зъби и пак си легнал, но вече не може да заспи. Сложи брадата под юргана – пречи му, сложи я над юргана – също не върви. Така си и осъмна с отворени очи.

Започнал да прави нова къща отец Драгомир и е стигнал до покрива. Заедно с майсторите и той е горе. През това време минава председателят на текезесето и решил да си направи майтап. “Хайде, дядо попе, слизай с нас да те водим на коситба, па ще те пишем във в. “Девети септември”. На което му се отговаря: “Я елате да помагате, пък аз ще ви пиша в “Църковен вестник”.

1994 г.

P.S. Отец Драгомир почина на 22 януари 2000-ата година.

„Свещеник, храмостроител, иконописец, художник, краевед, поет, мъдрец, съветник и духовен стълб за поколения бистричани. Една цялостна личност, един щастлив човек, тъй мъдро вписан в своето време и място, че може да остане недооценен.“, написа за него в-к Култура