/За утешение и за спомен от мен,  за мен и за моите предшественици, и прочия/     

И така днес е 8 юни 1994 г., един мрачен, влажен, студен ден. Бронхитът ме е пак сгащил и ме натиска да си седя в ста­ята,  но старият, неизживян детински навик ме кара да бъда под дъжда, под капчуците.   Но да започна с началото.

Родил съм се на 23април 1930 година. Мама обичаше да повтаря някакъв куплет от народна песен: “Роден съм на хубав ден,  на хубав ден  Великден. Кръстен съм на още по-хубав ден на Гергьовден”. Изглежда че радостта от моето пръкване на бел свет  е била голема, не само за родителите ми, които тога­ва са били под 20 години, но и за всички близки роднини,   защото съм останал с  впечатление, че ме много обичаха дедо Стефан, баба Божана, леля Гълабена,  леля Ранча, леля Малинка. Може би тази обич се е прехвърлила и от  това,  че те прекомерно обичаха баща ми. Баба Божана, майка на баща ми, обичаше да се майтапи с моето кръщене. Когато кума ми (за мой срам не му знам името,  но зная че  е  от Дървеница)   ме донесъл от църквата на 6 май 1930 г.  и тя го попитала: “Куме,  какво име му даде?”, той отговорил “Гьорги”.   –”Леле какво си направил,ами ако стане пияница като свекоро ми”. По ред причини,  не можах да стана пияница,  но както и да е.

И тъй като всеки смята,  че е началото и края,  но в действителност не е така,  в началото ще се опитам да представя корените на моето начало.

Дядо ми Стефан Георгиев Мишков малко го помня,  защото почина през 1937 година, беше висок,  прегърбен,  с хитра усмивка. Когато яздеше магаре пръстите на краката му закачаха ка­мъните на улицата. Той е бил чешит. Врагове не си е създавал, но е отбягвал да има ош-беш с хора, които не са чисти в морално  отношение. Така например,  той който е притежавал над 150 брави овце и десетина крави,  млякото не го е давал в местната мандра,   защото собственик на тая мандра е местния чорбаджия Йордан Бакалски. Вместо това прекъсва учението в прогимназията на баща мии всеки ден натоварва гюмите с мля­кото и заедно с детето ги изпраща за София. Магарето тупур-тупур си знае пътя до днешния Лозенец,  пл. Йорданка Николова. Там го  очакват местните млекари, които пресипват млякото в своите съдове,завиват оглавника на магарето и то на гърба с детето полека-лека се връща в Бистрица.

Тук малко ще накъсам разказа си. Там наблизо е живяло семейството на Иван Данаилов – той, жена му и нейната сест­ра, това семейство бяха дъновисти,  много добри,  милозливи хора,  но постигнати от голямо нещастие. Имали деца,  почти на възрастта на баща ми, които починали. Цялата си обич те прехвърлят върху него и когато той се задомява и има вече три деца,   те му помагат със съвети и материално, за да започ­не да строи къща.

Та да се върнем към дедо Стефан. Той е бил особняк. Както викат по нас тутараклия. Като навие врата си на някъде не можеш да го отклониш от намисленото. Той имаше син – чичо Кръстан,  с  около 20 години по-възрастен от баща ми. Та този чичо Кръстан се отделя и опитва различни занаяти – касаплък, кръчмарство,  ханджийство. Изглежда,  че нещо не му е провървяло с  тия занаяти и той влиза под кожата на дедо Стефан и го прикотква да отдели баща ми и да отиде при него. И  тогава се получава една интересна история. Дедо Стефан със стоката отива при чичо Кръстан, а баба Божана (която беше много справедлива и търпелива)   остава при нас. Наскоро след тази злополучна делба дедо Стефан почина (мисля че беше в началото на август 1937 г.).  След погребението баща ми и чичо Кръстан продадоха овцете и се завърши един етап от земеделската ни съдба.

Тук искам да спомена с няколко думи за моя дядо Георги Илков Мишков,  починал през 1897 година. Той е бил чешит и половина. В него е имало някаква артистична жилка. Превземал се,  преструвал се за майтап на различни смешни личности от селото и околните села. При едни такива маймунджилъци в село Кокаляне,  го забелязала недна мома Гена и взела за своя беда,  че се оженила за него. А той покрай маймунджилъците, обичал да пие и малко му се работело. Тръгне на оранье, срещне го някоя жена,  на която не е добра срещата и той вместо към нивата отбива колесницата към кръчмата. Тези гуляйджийства довели до това,  че той, който е бил сравнително заможен за онова време, изпада в несъстоятелност. Сега, когато трябваше да преглеждам документите във връзка с връщането на земята,  намерих кре­постен акт  от 1893 г., в който пише черно на бяло,  че някак­ва жителка на гр. София закупила, от съдия-изпълнителя къщата на Георги Илков Мишков. Баба Божана разправяше, как били изселени и тя родила едно от децата си в плевнята на комшиите, на Божил Ноев. След като дедо Стефан и баба Божана взели в свои ръце съдбата си, с труд и упоритост си въз­върнали целия имот, че са закупили и още нещо. Може би някои от чертите на дедо Стефан имаше чичо Кръстан. Той беше лош за своите хора – жена, синове и дъщери, но много добър за чуж­дите. Когато се появеше в кръчмите, той поред черпаваше всички, но когато се прибираше в дома си никой не смееше да гъкне. Разправяли са ми, че Мето, неговият последен син, който ми е връстник, като бебе се разплакал и той го грабнал и изхвърлил с пелените през прозореца.

Баба ми Божана наистина напълно отговаряше на името си. Тя е от известния Вайов род. Баща й се е казвал Цветан , майка й Минка. Родена е около 1863-64 година. Разправяше ми, че когато дошли след Божич руснаците в селото, тя е била на 12-13 години. Стремял съм се да бъда обективен в преценките, и трябва да подчертая,  че по-добър, по-справедлив, по-трудо­любив човек не съм срещал в живота си. Тя е била за пример в махалата. Няколко години преди да умре чичо Тоше Ноев, който е връстник на баща ми,  ми каза следното:” Когато се ожених и невестата ми попита мама, свекървата си де, какво трябва да прави по градината, тогава баба Вела и каза”:” Заран като станеш, погледни през плета и виж какво прави кака Божанка,   това и ти върши”. В своята доброта, стремеж да помага на всекиго, трудолюбие на нея приличаше леля ми Гълабена,  която през живота си прекара много нещастия. Така е. Често се случва на добрия човек,  малко добринки му се дават от живота. Баща ми също на нея приличаше в много от своите качества, но  беше малко по-остър като характер. Но много лесно се сприятеляваше. Намираше начин да се майтапи, но също така търпеше майтапи. Обичаше да пее и вярно пееше. Измисляше си песни  епични,    които допадаха на вече сантименталните старци-кръчмари.

Разправяли са ми,  че в с. Железница,   в кръчмата дедо Вене, той  започва да пее приблизително следната песен:

“Язди Марко ждребе тригодишно,
девет  годин от яхър не изводено.
Снощи  е Марко отишъл да се  бие на Косово поле,
там се бил девет годин време и  едвам
се  отзаран  върнал…” 

и други такива небивалици. Търка дедо Вене с опакото на ръката сълзи и сополи и казва: “Верно е. В песен не може да се измисля”. И  току се провикне на жена си: ”Бабо, донеси още  едно кило вино!”. И веселбата продължава.

Но  тези майтапчийски неща стават камо между другото. Татко  беше много работлив и предприемчив. Като си представя че тогава  е бил на около 29-30 години,  с три малки деца на главата, с кантонерска заплата и намираше време,  да се инте­ресува от техника. Беше в постоянна преписка с различни представителства на земеделска техника. През същото време като частен ученик завърши прогимназия,  изкара курсове и стана шофьор. И даже през войната, без пукнат лев спестена пара  започна да строи къща и тогава го налегна страшната болест “малария терциана”. Липсваха керемиди, а летото  се случи дъждовно и имаше опасност да се разложат иззиданите тухли. Като сега го помня,  прати ни с мама да отидем в Популярната банка в Панчарево при тогавашния неин директор Иван Палийски и касиер деловодител Григор Шопов да му отпуснат кредит. Директорът и счетоводителят,  а мисля че и останалият персонал на банката, бяха комунисти и левичари.  Посрещнаха ни, успокоиха разплаканата ми майка и за нула време получихме на ръка исканият кредит. Така беше тогава. Антифашистите – комунисти и земедлци, бяха солидар­ни,    което след 9 септември се измени, що се отнася за отношенията между баща ми и Григор Шопов.

Баща ми е винаги бил политически активен. Републиканец и левичар. На млади  години  е бил активен  земсист и затова след преврата на 19 май 1934  г.  е арестуван и бит. По-късно, може би някъде около  1937-1938 г.,  става комунист. Тъй като беше бързорек и не мелеше брашно  с местната администрация и обкръжението на Христо Бакалски беше записан в списъка на опасните комунисти. За изборите през 1938 и 1939-1940 г. беше арестуван и интерниран за  около  2-3 седмици,   без да му дадат правото да си вземе и завивки. В началото на Втората световна война, по нечий донос беше дисциплинарно уволнен като кантонер и интерниран за 4 или 5 месеца в Бучино проход. Поводът за тази тежка мярка е бил,  че според доноса (не знам на кого) в някакъв спор в кръчмата бил напсувал цар Борис. Предполагам,  че може и да е изтървал тази попръж­ня,  но това ни постави в извънредно тежко състояние. Ние бяхме три деца, от които аз на 11 години и сестрите ми съот­ветно на 8 и 5 години, майка ми (енергична, работлива, но неграмотна) и баба Божана на около 75 години. Имахме две слаби крави,  с които трябваше да обработваме имота и да се прехранваме.

Но като казвам,  че баща ми беше предприемчив и предви­длив,  ще посоча още един пример. Когато започна войната, той намери възможност да закупи брашно, с което осигури хляба ни в ония тежки години.

И така, след интернирането, началството му се смили и го възстанови на службата кантонер, но за да не сквернослови по адрес на цар и германци, властите решиха да го отстранят от селото, като го мобилизираха и изпратиха в Бургаско, отна­чалото,  а след това в Беломорска Тракия, където хвана и маларията. За четири години война, той може би беше мобили­зиран не по-малко от две години.

Преди 9 септември беше комунист. След 9 септември също. Инициатор е за изграждането на паметника на загинали­те в Отечествената война. Но много-много не мелеше брашно е новите комунисти в селото. Дразнеха го продължаващите наряди. Не му харесваха порядките на командаджийство, особено на някои нови големци. Все по-често,  започваше да нарича нови­те порядки “Червен фашизъм”. И може би някъде към 1947 г., като шофьор на автобус, ситуа­цията го сблъсква с тогавашния комендант на София Веселин Георгиев (казват за него че бил доста груб и властен), двамата остри камъка,  само че единия с власт, а другия не признаващ много-много такава власт,  както и трябва да се очаква по-слабия го нарекъл “червен фашист”, предполагам че не го е напсувал гласно, но се разделя с тази партия,  за която беше интерниран и арестуван.

Него го теглеше повече анархизма. Харесваше му безвластническата идеология на анархистите. Особено в годината на смъртта си се беше пристрастил към биографията на Гарибалди. Едвам дишаше, а искаше да му разказвам до безкрайност за този романтичен италианец.

Независимо от това, че формално скъса е партията, в коя­то според него навлезоха хора приспособленци и властолюбци, той си остана левичар по душа. Влезе в ТКЗС като член-основа­тел през 1948 година.

За предприемчивостта му бих посочил следния пример. Това мисля че става през лятото на 1946 г. Той и неговият по-млад приятел Иван Рошков от с. Поповяне, Самоковско въпреки че нямат нито лев в кесията си, и спят под моста на ул. Граф Игнатиев,  с банкови кредити купуват един стар автобус “Релай”. С този автобус и с други съдружници купуват още един камион, който Сърбо Месалски, като майстор-дърводелец, превръща в автобус и наемат автобусната линия “София-Бистрица-Белчин бани”. Събитията се развиват така, че от това начинание те не се замогнат, но въпросът е че не се оставят да бъдат ръководени от течението.

Животът го е блъскал от всички страни, а той си подсвиркваше. Не винаги го разбирахме, но той не ни се сърдеше. Не му стигаха другите ядове, но когато станах на 20 години се разболях толкова тежко, че трябваше да ми правят белодробна операция. Той беше денонощно при мен. И е бил само на 38-39 години.

Той не признаваше за развлечение спортните игри, карти, табла.  Защо трябва да се изразходва напразно тази енергия по спортните игри, когато може да се канализира и използува за производство. Вместо тичане безцелно, да се хванат за мотиките или за косите. Виж за културните развлечения държеше.

Той измисляше анекдоти за другите хора, измисляше и за себе си. Според мен това са безобидни анекдоти. Има един такъв случай през войната. Задушница е. А тамян няма никъде. Как ще се прикади за умрелите. Седи си той в кооперативния магазин при дедо Мишо Карчин и си приказват с него. Ето идва баба Малинка (Лака) Станислова и каквато си е забързана още от вратата: ”Нана Мишо, имаш ли тамян?”. ”Немам, Малинко !”. Тогава се обажда баща ми: ”Како Малинко,  кье те кажем дека има, ама требе да побързаш докато не са го раззели. Отиваш при дедо Кръсто Гюров. Нему като притроп са докарали тамян”. Отправянето към дедо Кръсто не е случайно, защото неговият прекор е Пръдльо. Та отива тази баба Малинка и още от пор­тата колко има сила вика: “Нана Кръсто, имал си тамян да вземеш да ми продадеш”. Сетил се дедо Кръсто каква е работата. Теглил му една дълга, но приказката си остава. А баща ми ходеше малко патраво и при   най-малката киша натъркваше по панталона си кал до коленете. Нашенци на тази кал и казват брусове. И ако искат да си направят майтап с некого, го пращат при Чирако Мишков,  т.е. при баща ми да му продаде брус. Но  гявол беше той,веднага съобразява: ”Имах,  но току що  ги продадох. Бегай при Владо Ранков.  Той има и неговите са по- качествени”.

 (Продължението писано на 5.8.94 г.)

Татко имаше много приятели. Един от тях е деда Тано Герушин, който имаше моментален отговор за всеки въпрос, колкото и да е неудобен. Татко беше кантонер,  а дедо Тано постоянен работ­ник ли, надзирател ли не зная. По това време, някъде преди 1939 г., се прокарва трасето на шосето от с. Железница към Ярема.

Било е някъде през юли или август. Жега, а наоколо пасе стадо от 200-300 овце на Геко Шангов от с. Железница. Неговата кошара е къде е сега острия завой на шосето малко преди сегашната кръчма “Белите брези”. Целият голям рид наричан “Гладни рид” е негов. Дали е верно или не е не мога да съдя, но на този Геко и неговите синове се носи славата, че не правят разлика между чуждото и своето. При това са и стиснати.

Но да се върнем на думата си. На кантонера и на неговия другар им се струва, че не би било зле да се хапне агнешко печено вместо хляб и извара. Но как да стане това лесно измислят, стига да се съгласи техника измерител да се съгласи да участвува в тази игра. Той се съгласява, като им дава свобода да си измис­лят сценария, той по това време няма да бъде наблизо. Тогава те вземат жалоните и ги забиват точно пред прага на къщата на Гековите. Изведнаж изтичват стареца и синовете им. “Стойте бе, какво правите?”. “Не знам, те тука е отбелязано къде ще мине шосето”.

–  А бе Колю, Тано, няма ли възможност да се измени тая ра­бота?

–  Мислим,  че може, ако не види технико, да се премести колчето с около 15-20 метра.

–  А направете го,  а ние ще изпечем едно сугаре и ще направим банкет.

И наистина на другия ден сугарето е изпечено, виното е наточено и шосето си минава по трасето, където е трябвало да мине. А дедо Геко, въшка го ухапала. Той си го е взел и надвзел от чуждото и държавното.