Един позабравен приятел на България

ГЕОРГИ МИШКОВ

Английският журналист Джейс Дейвид Баучер (1850-1921) е корес­пондент на в. „Таймс“ за Балкани­те от 1892 г. Но той не е обикновен регистратор на събитията, а акти­вен участник в тях. Голямата му идея е да обедини балканските пра­вителства за солидарност помежду им в борбата за национална консо­лидация за освобождение от осман­ското иго. В продължение на пове­че от четвърт век той е навсякъде, където има българи. Убедил се в положителните черти на нашия на­род, той всеотдайно му служи. Ка­то посредник, допринесъл много за сключването на Балканския съюз през 1912 г., той остава дълбоко покрусен и разочарован от неговия крах, довел до грабителския Буку­рещки мирен договор през 1913 г., лишил България от почти всички справедливи придобивки. По вре­ме на Парижката мирна конферен­ция през 1919 г. той организира ве­ликолепна защита на българската кауза по страниците на британския печат. За съжаление, на неговите и на някои други англичани усилия срещат студената стена на безраз­личието и клеветата на подкупени британски псевдоучени публицис­ти и на ръководните върхушки на Великобритания и Франция, които решават съдбата на България в пол­за на гръцките, сръбските и румън­ските шовинистични кръгове.

Клемансо и Лойд Джордж прекрояват картата на Балканите под влиянието на възбудените от вой­ната страсти и с това отварят една рана, на която и до днес не се виж­да лек. Независимо от неуспешната ак­ция на Баучер, на братята Бъкстон, на французина Леон Ламуш и др. изтерзаният български народ е бла­годарен за приятелското съчувст­вие. Признателността на македон­ските българи на 15 декември 1920 г. е изразена от председателя на Изпълнителния комитет на македонските братства в Бъл­гария, който връчва на Бау­чер грамота, в която се казва: „Вие непрекъс­нато, с ентусиа­зъм на апостол бранихте права­та на нашата ро­дина, когато тя беше робиня под турци и после под сърби и гър­ци. Борихте се за свободата на Македония с та­къв ентусиазъм и такава настой­чивост, като тя да беше Ваше отечество. Дори с риск на живо­та Ви, но със силна воля да представите пред меродавни­те кръгове пра­вата кауза на Македония, ка­то тичахте ту в Париж, ту в Лондон. Вие действувахте сред една атмосфера най-неблагоприятна за нас, сред най-враждебно настроение към нас.“

В знак на това, че Баучер се чув­ства сроден завинаги с българска­та съдба, е горещата му молба да бъде погребан до Рилския манас­тир, цитаделата на неизкоренимия български дух. Това завещание е изпълнено. Неговият прах намира покой сред дебрите на великата планина.

Джеймс Баучер е имал свое кът­че в България, което с удоволствие е посещавал за отдих и разтуха. То­ва е село Бистрица, Софийско. Се­лото, макар и да е само на петнадесетина километра от София, при тогавашните условия не е било та­ка посещавано. Пътят е бил тру­ден. Но може би девствената при­рода го е привличала, все пак над Бистрица са единствените естест­вени гори на Витоша. А може би и населението на това село му е пра­вило добро впечатление със своята колоритна носия, с веселия си нрав, с темпераментните хора, извивали се на мегдана. Хората тук са били непосредствени в отношенията си, със самокритично чувство за хумор и ненатрапчиви. Изглежда, че това са причините, които го привързват към селото и селяните. Той е оби­чал да общува с тях, заедно с тях се е веселял – на сватби, погачи, кръщенета и какви ли не други гоще-нета. Снимал се е сред тях, обли­чал е тяхната носия. Дарява чита­лището с книги, стенен часовник. В предсмъртното си завещание му отделя известна сума, която за съ­жаление остава неизползвана, за­щото в тежките години след Пър­вата световна война, в която заги­ват над 50 души от селото, читали­щето е било без ръководство и е нямало кой да отиде в английската легация, за да получи лирите стер­линги. А нищо чудно някой и да е пропилял парите, защото и по ново време, когато бистришките баби бя­ха наградени с Хердеровата награ­да, не й видяха парите.

От с. Бистрица е и охраната на Баучер. Дядо Иван Груев неотс­тъпно е бил заедно с Баучер и в дебрите на поробена Македония, и в балканските столици, и в Па­риж, и в Лондон. Колоритен в сво­ята спретната бистришка носия, исполински ръст, червендалестото решително лице. Помня този ста­рец, наричан от бистричани дедо Вачо Шишкавио. Виждал съм го, когато бистричани заминаваха за Рилския манастир на поклонение. Това обикновено ставаше няколко дни преди Очов ден – 1 ноември, празника на Св. Иван Рилски. То­гава поклонниците бяха изпраща­ни до един дълбок ров, наричан Крайнио ендък, някога служил ка­то преграда за врагове. Там при раздялата на изпращачи и пок­лонници дедо Вачо се приближа­ваше до водача на групата, брък­ваше в червения си пояс, изваж­даше кесия, омотана с гайтан, раз­вързваше я и му даваше някаква монета със заръка цялата група да палне свещ на гроба на Баучер. Посещението на гроба на Баучер беше един от задължителните ри­туали за всеки бистричанин преди Втората световна война. За съжа­ление по време на войната и след нея традицията за масово посеще­ние на Рилския манастир секна и споменът за Баучер избледня до­толкова, че сега само по-възраст­ните хора си спомнят за него. Жалко, защото този англичанин показа с примера си как трябва да се служи на справедлива кауза и далеч от родината си.