ЗАДРУГИТЕ И КООПЕРАЦИИТЕ В БЪЛГАРСКОТО СЕЛО
ГЕОРГИ МИШКОВ
Задружният труд не е комунистическа измислица. Той е бил необходимост в борбата за оцеляване на селяните срещу агресията на едрите собственици, лихварите и зеленичарите. Задругите в българските села съществуват още преди Освобождението и се запазват дълго време. Остатъци от задругарството съществуват, особено в подпланинските и планинските села, чак до края на Първата световна война. Окончателно ги унищожава голямата икономическа криза през 1928 – 1933 година. Любопитно е как описва в „Периодическо списание” от 1887 г. задругите в Западна България видният буржоазен политически деец Иван Ев. Гешов:
„Около самата столица на България има села, в които до днес се е опазила тази любопитна форма на славянски економически бит – задругата… В Горна баня. Да влезем в къщата на селския свещеник… Ний се намираме пред задружната челяд на Божовите… Цялата тази задруга, която сега брои вече 35 души, се управлява от един домакин – Тодорин. С него заедно печелят и шестте му братя, от които единият е свещеник, другий – земледелец, третий – овчарин, четвъртий воденичарин, петий – кръчмар, и шестий – шивач. Нищо няма поделено. Всичко е общо, с изключение на дрехите. Всички работят за задругата, дори и свещеникът, ако земе пари от някъде – от венчавка, кръщенка, или умиралка, е длъжен да ги внесе в общата каса. Домакинята, Тодориновата жена, нарежда коя етърва кой ден да меси, кой ден да готви. От една пещ и от един котел се хранят 35-те членове на задругата. В Горна баня се крепят около 20 задруги… В Драгалевци има две цветущи задруги – Алулови и Даневи, и около тях петнадесетина по-малки… Задружни челяди има във Филиповци, Годеч, Гурмазово, Герман. Ратаите не са част от задругите.”
Така описаните задруги от Ив. Ев. Гешов приличат по нещо на кибуците в Израел. Може би една от разликите е, че задругите са изградени на родов принцип.
Наред със задругите като по-модерна форма на колективизъм са селските кооперации. Родоначалник на кооперативното движение е видният писател и един от основателите на Радикалната партия в България Тодор Г. Влайков (Веселин). Той още в далечната 1890 г. заедно с тогавашния училищен инспектор Тодор Йончев полагат основите на първото „Заемнодавно спестовно и земеделско дружество „Орало”. И както отбелязва писателят Ангел Каралийчев, „основателите отминаха, но тяхната фиданка порасна и се разклони като могъщо плодно дърво”. Особено се засилва кооперативното движение между двете световни войни, когато възникват разнородни кооперативни организации като популярни банки, кредитни, всестранни, горски, занаятчийски и др. кооперации. В навечерието на Втората световна война се образуват и първите трудово-кооперативни земеделски Кооперации. Могъщ стожер на кооперативното движение е Българската земеделска и кооперативна банка. Изпадналото в затруднение селячество е намирало спасение в кредитите, гарантирани от държавата с малък лихвен процент. И независимо от стремежите на едрия – наш и чуждестранен капитал да задуши кооперативното движение, то е намирало подкрепа от държавата, защото унищожаването на дребните стокопроизводители довежда до социални и политически конфликти, които са нежелателни за всяка власт.
Разбира се, че войната и егоистичната експанзия на свързания с военновременната обстановка спекулативен капитал са голяма спирачка пред кооперативното движение.
Революцията на 9 септември 1944 г. даде кратковременен простор за развитието на кооперациите, но настъпилите след 1948 г. изменения в обществото и особено след насилствената колективизация след 1956 г. нанесоха много вреди на ТКЗС. Но въпреки многото необмислени експерименти кооперативната идея оцеля, за да могат сега набедените наследници на Найчо Цанов, Т. Г. Влайков с хъс да сечат клона, на който всички се крепят. Заради някакви си 4-5 на сто активни подстрекатели, заинтересувани от реституцията, връщането на старото земеползване и унищожаване на кооперациите, те обричат останалата част на народа на мизерия. Те, искат или не искат е без значение, връщат земеделието при неговите далечни изходни позиции, на земеделието на диканите, веялките, сърповете (макар че тази дума за тях е „табу”), магаретата… и изполицата.
Кой беше казал „Пази боже сляпо да прогледа”? Да, Алеко Константинов, един от най-близките приятели на Найчо Цанов. А кой сега като Данко Хайрсъзина се пъчи и реже като гатербанциг „Каквото съм казал, това става!” Не е необходимо да се пояснява за кого става дума, но има ли нещо общо между литературните герои на Щастливеца и днешните политически мъже на Радикалдемократическата партия, не е трудно да се отгатне.
Уви! Бай Ганьо е литературен герой, но байганьовщината е действителност, която нанася и ще нанася беди на страната ни.