Правителството на Багрянов пропусна историческия си шанс

       Георги МИШКОВ

На тогавашните съвремен­ници е било съвсем ясно, че който залага на германската карта и на евентуален раздор между съюзниците, със сигур­ност залага на краха си. В то­ва отношение правителството на Багрянов, посрещнато с надежда за завой в българска­та политика, не е било под­готвено за мисията си. Вмес­то активна външна политика за дистанциране от Германия и сериозни опити за излизане от гибелната „символична война” със съюзниците, то се опитва по ориенталски да ла­вира, да протака, да очаква чудото, криещо се в тайнстве­ното германско „ново оръ­жие” или в раздори между съ­юзниците. Близо два месеца в разговори със съветските дипломатически представите­ли в София и консултации с германския пълномощен ми­нистър Бекерле отлага поста­вения ребром въпрос за отк­риване на съветското консул­ство във Варна и изтегляне на германските нападателни оръжия от Черноморието. Търсенето на контакти с представители на САЩ и Ве­ликобритания се възлага на несигурни емисари, като невдъхващия доверие търговец Георги Киселов.

А далновидните политици са предупреждавали, предлагали са услугите си за по-безболез­неното излизане от кашата, забъркана от Двореца и германофилските среди на уп­равляващия елит. Още в нача­лото на юли 1944 г. бившият председател на Народното събрание Стойчо Мошанов пише на Багрянов, че „Герма­ния ще падне, и то по гръб. Всички наши бъдещи действия трябва да се съгласуват с тоя факт и то като предваряме съ­битията, а не да ги следваме.” А главният недостатък на Баг­рянов като политик е, че той се колебае, решава проблемите бавно и нерешително. Търпи саботажа на всичките си наме­рения от Регентството и Щаба на войската.

Съюзниците многократно предупреждават за тежките последици от протакането на скъсването с Германия. Чърчил в реч, произнесена на 2 август 1944 г., рязко и катего­рично заявява, че условията за България ще бъдат тежки, катастрофални, ако още се ба­ви откъсването й от Герма­ния.

Чак на 14 август правителст­вото изпраща Стойчо Моша­нов само с проучвателна ми­сия в Турция. Връщайки се на 26 август в София, той изрич­но изтъква, че „единствените решения, които се налагат в момента са: първо – да се поставят на ясност отношени­ята ни със Съветска Русия, като й се дадат всички гаран­ции за нашата лоялност; и второ – обезоръжаване на германските войски, с готов­ност да поемем всичките пос­ледствия от този акт.”

И въпреки това ясно предуп­реждение правителството продължава да умува. Едва на 29 август е изпратен отново Стойчо Мошанов сам в Тур­ция, за да води преговорите, а другият делегат, военният представител в Анкара пол­ковник Желязков, не е уведомен за възлаганата му отго­ворност. Без ясни определени условия и мандат, без попъл­нена делегация с представите­ли на политическите партии с авторитет сред съюзниците делегацията с основание не е вдъхвала доверие у представи­телите на Англия и САЩ в Кайро. Правителството на К. Муравиев, макар кратко про­съществувало, не предприема решителни крачки, за да сти­мулира дейността на делега­цията.

Вярно е, че и представители­те на съюзниците се отнасят некоректно с българските де­легати въпреки близките от­ношения на Стойчо Мошанов с Хюгесън, посланик на Анг­лия в Анкара, и неговия анга­жимент за съдействие, фак­тически делегацията е в изо­лация, отнема й се възмож­ността за конфиденциална връзка с българското прави­телство, телеграмите й се за­държат или не се предават по предназначение. Тя е под неп­рикрито наблюдение и е огра­ничена възможността й да се движи в Кайро.